София Лорен е една от най-големите икони на световното кино, актриса, чийто живот почти прилича на филмов сценарий. Израснала е в голяма бедност и в сянката на Втората световна война, а през кариерата си е заснела повече от сто филма и се е превърнала в символ на италианското кино, елегантността и международния блясък. Зад образа на голямата филмова звезда обаче остава жена, която винаги е смятала произхода и преживяванията от детството си за важна част от своята идентичност. 

София Лорен е родена като София Вилани Шиколоне на 20 септември 1934 година в Рим. Баща ѝ Рикардо Шиколоне не се жени за майка ѝ Ромилда Вилани, затова след раждането на София Ромилда се връща в родния си град Поцуоли, недалеч от Неапол. Именно там бъдещата филмова звезда прекарва по-голямата част от детството си. 

Още на 14 години участва в конкурс за красота и печели второ място. 

През 1950 година, когато е на 15 години, тя заминава с майка си за Рим в търсене на възможности в света на киното. Началото не е никак бляскаво. Получава малки роли, работи като статистка и позира за италианските фотографски комикси, известни като „фумети“. Една от първите ѝ филмови появи е в мащабната продукция „Quo Vadis“ от 1951 година. 

След поредица от малки роли започва да използва артистичната фамилия Лорен. Важна стъпка в кариерата ѝ е главната роля във филма „Аида“ от 1953 година, а „Златото на Неапол“ от 1954 година допълнително я утвърждава като една от най-перспективните млади актриси в италианското кино. 

Успехът ѝ скоро надхвърля границите на Италия. През втората половина на 50-те години тя започва да снима международни продукции, а през 1957 година участва във филма „The Pride and the Passion“ с Кари Грант и Франк Синатра. Именно в този период личният ѝ живот привлича сериозно внимание от страна на обществеността. Кари Грант е влюбен в нея, но Лорен решава да изгради живота си с италианския филмов продуцент Карло Понти. 

Връзката между София Лорен и Карло Понти е дългогодишна, но юридически сложна. В продължение на години бракът им не може да бъде напълно признат в Италия заради проблемите, свързани с приключването на предишния брак на Понти. Въпреки всички пречки двамата остават заедно до смъртта на Понти през 2007 година. Връзката им продължава десетилетия и се превръща в една от най-важните опори в личния живот на Лорен. 

„Шоу бизнесът е нещо, с което се занимаваме, а не нещо, което ни определя“, казва Лорен в едно от своите интервюта. 

Преломният момент в актьорската ѝ кариера идва в началото на 60-те години. Във филма „Две жени“ на режисьора Виторио Де Сика тя играе Чезира – майка, която се опитва да защити дъщеря си от ужасите на войната. Историята по своеобразен начин отразява преживяванията, които самата Лорен има по време на детството си, белязано от войната. 

Емоционалното ѝ изпълнение ѝ носи „Оскар“ за най-добра актриса в главна роля. Така тя става първата актриса, спечелила тази награда за изпълнение във филм на език, различен от английския. Отличието окончателно я превръща в международна филмова звезда и доказва, че славата ѝ не се основава единствено на красотата и блясъка, а и на изключителния ѝ актьорски талант. 

60-те години са сред най-успешните в кариерата ѝ. Тя снима в Италия, САЩ и Франция и работи с някои от най-големите актьори и режисьори на своето време. Сред особено известните филми от този период е „Вчера, днес и утре“ от 1963 година, в който отново си партнира с Виторио Де Сика и Марчело Мастрояни. Следва филмът „Брак по италиански“, за който получава още една номинация за „Оскар“ за най-добра актриса. 

През 1967 година се появява редом до Марлон Брандо във филма на Чарли Чаплин „Графинята от Хонконг“. 

През 70-те години Лорен отново се насочва по-силно към италианското кино. Междувременно семейният живот става все по-важен за нея. С Понти имат двама синове – Карло Понти-младши, роден през 1968 година, и Едоардо Понти, роден през 1973 година. През 80-те години тя намалява темпото на снимане, за да може да отделя повече време на семейството и на своите синове. 

С течение на времето София Лорен разширява дейността си и извън киното. В началото на 80-те години представя свой парфюм, а по-късно и колекция очила. През 1994 година публикува книгата „Women and Beauty“, в която се занимава с теми, свързани с красотата, начина на живот и личния си опит. 

Макар вече да не снима със същото темпо, както през най-активните десетилетия от кариерата си, тя продължава да се появява на екрана. Сред известните ѝ по-късни филми са „Prêt-à-Porter“ от 1994 година, „Grumpier Old Men“ от 1995 година и мюзикълът „Nine“ от 2009 година. 

През 2010 година Лорен играе собствената си майка в минисериал за живота си, базиран на мемоарите на сестра ѝ Мария. 

Филмовата индустрия продължава да ѝ отдава признание за цялостния ѝ принос към изкуството. През 1991 година получава почетен „Оскар“, с което е потвърден статутът ѝ на една от най-значимите международни филмови звезди от втората половина на XX век. Тя получава и редица престижни отличия, сред които звезда на Алеята на славата в испанската Алмерия.